Неподвижна безкрайност
© doi: 10.4448/BG-Immovable_Infinity
Това беше доста странно усещане. Твърде неопределено. А самият факт, че в момента го описвам, показва, че донякъде съм успял в опитите си да разбера собствените си чувства и начина, по който те се създават.
Бях тръгнал нанякъде и неясно как се бях озовал в центъра на една доста обширна, но не много дълбока долина. Околните хълмове бяха покрити с гъста борова гора, тук-там прорязвана от някоя и друга полянка – като оазис сред пустиня. Небето беше чисто от облаци и светлосиньо, а слънцето, яркожълто, сякаш натискаше с бялата си светлина всичко живо долу по земята. Въздухът се беше сгъстил от слънчевото налягане. Животни и насекоми се бяха изпокрили в дупките си и под дебелите сенки. Даже няколкото души, живеещи в близката околност, не смееха, или пък не желаеха да се изложат на жарките слънчеви лъчи.
Всичко това създаваше тягостна тишина.
Тишина, която се простираше над пресъхналото речно корито. Над пасищата, осеяни с животински изпражнения. Над самотните групички омърлушени върби, търпеливо очакващи деня, в който реката щеше да потече отново, за да влее свежест в спаружените им клонки.
Тишина тегнеше и над единствената порутена къща с прилежащия ѝ обор, която внасяше единственото разнообразие в монотонния горист пейзаж.
Тишината блуждаеше и над пътя, който спокойно се виеше по дъното на долината, идващ от някъде и отиващ наникъде.
Слаб повей на вятъра внесе игрив елемент в цялата работа, но бързо затихна и отново се възцари спокойствието.
Приличаше ми на сцена от някакъв театър – огромна и с твърде реалистични декори. Някога, много отдавна, или може би преди няколко мига, тук се бе разигравало бурно представление, но то беше свършило и актьорите си бяха отишли заедно с публиката, музикантите и всички останали. Беше си отишло даже и времето. Сякаш и то се бе почувствало самотно и бе последвало другите, напускайки това място завинаги. Бяха останали само декорите. Неспособни да си отидат, неспособни дори да се почувстват самотни. Като единствените паметници, свидетели на отдавна отминала епоха, спокойно и безпристрастно очакващи да дойде времето, когато ще има на кого да разкажат великата си история, а след това бавно да изтлеят, постигнали и последната цел на достолепното си съществуване.
