Библиотеката

© doi: 10.4448/BG-The_Library

 

Терей стоеше на терасата и наблюдаваше издигащия се в далечината дим и проблясващите тук-там огньове. Опитваше се да запази хладнокръвие или по-скоро да се абстрахира от емоциите и да диша спокойно въпреки загнездилата се в гърлото му буца.

„Напредват и няма да спрат! Няма да спрат, докато от нас не остане и следа.“ Брадичката му се разтрепера и той се извърна. Постоя малко така, загледан в ято птици, кръжащо над близкия хълм. „Поне вие ще останете. Вие ще бъдете немите свидетели на разрухата. Някой ден ще разкажете на този, който ще дойде след нас.“

Понечи да се обърне отново към долината и да се подложи на изтезанието да наблюдава как собствената му нация, собственият му образован и духовно възвисен народ, е най-безмилостно унищожаван от група...

В този миг дочу шум от стъпки, идващи откъм стълбището. Погледна към кулата и забеляза как в свода на широко разтворената врата се появява Зеник – личният му помощник.

– Простете, Ваше Всезнание – сведе глава той. – Военният съвет се е сбрал в Абаносовата зала и очаква Вашето пристигане.

– Ще бъда там след десет минути – отвърна Терей и рязко извърна поглед към долината.

Беше есен. Слънцето залязваше. Оранжеви и червени багри бяха изпъстрили и без това шарената долина, която се простираше чак до подножието на планинския масив Рой, извисил вечно заснежените си върхове далеч на юг. Червеното слънце, миризмата на дим, проблясващите пламъци и бавно настъпващата зима създаваха атмосфера на обреченост, която го потискаше дори повече от огромната отговорност, която и без това носеше на плещите си. Вместо дим, из въздуха сякаш се носеше аромата на кръв. Неговата кръв. Миризмата от изгарянето на клада на няколко хилядолетия натрупана история от знание и култура.

Очите на Терей започнаха да се наливат. Той се извърна рязко, прекоси с горда крачка тясната тераска, опасваща върха на най-високата дворцова кула, и потъна в мрака на единствения изход. Тежката двукрила врата се затвори бавно и безшумно след него.

 

Дворцовият комплекс бе разположен в обградена от ниски хълмове неголяма котловина с излаз на юг, към обширната долина. Имаше пищна архитектура – позлатени куполи и фризове, множество статуи и пана и боядисани в бледозелено, небесносиньо и виолетово стени. Беше строен много отдавна и във вътрешността му бяха разположени стотици зали и коридори, вестибюли, приемни, стаи за гости, стаи за прислугата, оранжерии, казарми, конюшни, тайни проходи, известни на малцина, както и много други помещения, градени, разрушавани и строени наново в продължение на дългите векове на неговото съществуване.

Всички те обаче бяха млади в сравнение с една стая. Една огромна стая, намираща се в центъра на комплекса и вече толкова стара, че никой не помнеше кой я е построил. Най-голямото помещение в двореца бе запазено за Библиотеката и единствената причина, поради която не се наричаше „зала“, беше, че само един човек имаше право да влиза в нея. Един-единствен човек знаеше какво има вътре и как функционира то, и може би именно тази огромна привилегия и чест, с която беше удостоен, го караше с такава мъка в сърцето да крачи забързан по блестящите в златно и бледосиньо коридори към очакващите го висши държавници.

 

Абаносовата зала се намираше високо в централния корпус на двореца, откъдето безпрепятствено се откриваше прекрасна гледка към долината. Формата ѝ бе елипсовидна, като едната дъга на елипсата, както и таванът бяха облицовани в абаносово дърво. Другата дъга беше заета от огромни прозорци, през които косо проникваха последните слънчеви лъчи. Залата не беше голяма и се използваше единствено за официални срещи на високо ниво, най-често на четири очи. В центъра ѝ имаше елипсовидна маса с дванадесет места, две от които сега бяха заети от хора, облечени в официалните дрехи на висши държавни служители – дълги до глезените тоги в морскосиньо, преливащо в черно, със златни кантове. Единият беше леко пълен, с посивели коса и мустаци, а другият – висок, с гарвановочерна коса и пресметлив поглед. Пред всеки от тях имаше плочка със сведения. И двамата гледаха вяло почервенялата повърхност на дървената маса, без да разговарят.

Прав до огромния прозорец, с безизразно лице и вперил безцеремонния си поглед в залязващото слънце, стоеше Кетризерис. Хванал ръце зад гърба си, той беше облечен както винаги с леката броня на висш армейски генерал – чисточерна, с огненочервени кантове, прихваната стегнато около гръдния кош и краката. Беше свалил бронята от ръцете си, разкривайки леката небесносиня риза, с която беше облечен отдолу. На хълбока му висяха здрави, гъвкави ръкавици. Не носеше оръжие.

Тежките врати се отвориха плавно и в заседателната зала с решителна крачка влезе Главният библиотекар. Парадната му роба блестеше в тъмночервено и оранжево. На гърдите му, окачен на изящна златна верижка, висеше ключът за Библиотеката – неголям кристал, поставен в метален обков. На пръв поглед изглеждаше тъмносин, но ако човек се загледаше по-внимателно, щеше да забележи, че цветът му се мени, придобивайки всички нюанси на водата в едно планинско езеро: от искрящобяло до тъмносиньо. Защо, кога и как се случваше това, знаеше единствено Библиотекарят.

Министърът на хорските дела и главният търговец рязко се изправиха и се извърнаха към вратата. Кетризерис сведе тялото си в поклон и остана така, докато вратите се затвориха зад Терей и той им посочи с официален жест да седнат. Настана тишина. Всички очакваха Библиотекарят да открие срещата с обичайните протоколни приветствия, но той не го правеше. Просто седеше зареял поглед в угасващите червени отблясъци по масата и изглеждаше неутешимо тревожен.

– Ваше Благопознание – започна Сатрис, високият чернокос главен търговец, – простете, че нарушавам протокола, но при произтичащото развитие на ситуацията се налага да вземем решение възможно най-скоро.

– Разбира се – изправи глава Терей. – Простен сте – допълни той и вдигна ръка над главата си в знак на височайше благоволение. – Бях се заслушал в гласа...

За миг всички сведоха погледи.

– Всяка древна мъдрост би ни била от полза сега – не го изчака да продължи Кетризерис. – Ако простите упорството ми, бих попитал отново дали в Библиотеката са били намерени исторически свидетелства за подобно нашествие в миналото. Практическият опит е незаменим в една война.

– Простен сте – великодушно отбеляза Терей. – Но отново ще трябва да ви напомня, че мирът и съгласието винаги са били в основата на нашето съществуване още от създаването на Републиката. Също така ви моля да не наричате това „война“. То е просто варварско унищожение без каквато и да било умисъл.

– Варварско унищожение, с което трябва да се справим възможно най-скоро, и то със собствени сили и средства – допълни генералът.

– Не непременно! – възрази Сатрис и докосна бежовата плочка пред себе си. Върху масата, пред всяко едно от дванайсетте места, се оформи бледосин текст. – Представям ви проектоспоразумение с шатарите. В замяна на земеделски култури, добитък, обмен на знания, строителни материали и някои други продоволствия за период от десет години те ще ни предоставят една дивизия от армията си. Имайте предвид, че те често воюват и са опитни бойци, а за нас цената е относително приемлива. Особено като се има предвид какъв е залогът. Мисля, че бих могъл да предоговоря някои точки, но...

– Какво имат предвид те под „обмен на знания“? – прекъсна го Терей, който с един бърз поглед беше изчел целия текст на проектоспоразумението.

– Това е една от точките, които подлежат на преразглеждане, но като цяло искаха да получат някои исторически и научни сведения, може би и известен ограничен достъп до някои раздели в Библиотеката, но засега не е конкретизирано...

Сатрис млъкна, тъй като улови презрителния поглед на Библиотекаря, който не си направи труда дори да коментира казаното току-що. Всяко дете в Републиката знаеше, че единственият човек, който някога е имал достъп до Библиотеката, е Главният библиотекар и че това никога няма да се промени.

– Тук никъде не е отбелязана точна численост и въоръжение! – възкликна Кетризерис, който приключи едва сега с четенето на текста. – Ние не можем да бъдем сигурни, че ще получим значима подкрепа, а това е нещо, което трябва да бъде установено недвусмислено. В противен случай можем да си навлечем неприятности с чуждото военно командване. Може да се стигне до неподчинение или несъвместимост с нашите военни стратегии, та дори и до загуба на приятелски сили. Аз лично искам първо да се срещна с командващия дивизията, преди да се продължи с преговорите.

– От това, което ми е известно – започна да обяснява Сатрис, – една тяхна дивизия има численост, доближаваща се до тази на цялата ни армия, а въоръжението им няма как да е несъвместимо, тъй като закупиха военни технологии от нас преди повече от две десетилетия...

– И след като им отказахме продължаване на експорта на знания – намеси се Терей, – те са готови на всичко, за да си ги вземат насила! Точно като тези безмозъчни създания, които вече са окупирали цялата източна половина на долината.

– Ваше Дълбокомислие – направи знак с ръка Кетризерис, – напълно приемам вашия благороден гняв, но донякъде трябва да се противопоставя на твърдата ви позиция срещу каквато и да било сделка.

Сатрис сведе поглед в тихо съгласие, а Терей се загледа безизразно към огромния панорамен прозорец. Слънцето вече бе залязло и на тавана и в ъглите бяха засияли кехлибарени осветителни панели. В абаносовите стени, активирани от намалялата светлина, бяха започнали да се очертават златисти фрески, изобразяващи сцени от дългата история на Републиката. Атмосферата в залата, както и във всички останали помещения на вековния замък излъчваше духовно възвисение и културна традиция, надхвърляща пределите на времето. Това бе народ, съставен от хора, които считаха войната за безсмислено и свирепо начинание, което не заслужава внимание. Фактът, че притежаваха армия, макар и не многобройна, бе изцяло въпрос на уважение към традициите и историята на Републиката. Нейните граждани бяха свикнали да виждат военните си единствено на паради и чествания, като охрана на правителствения замък или при редките умиротворителни мисии, които изпълняваха основно в съседни държави. Далеч не както сега – на всяка улица в града.

– Трябва, разбира се, да изкажа своето несъгласие и с главния ни търговец – продължи генералът. – Сделка на всяка цена би била знак на безсилие. Сигурен съм, че има и други нации, които биха ни помогнали в тази тежка ситуация.

– Изказвам своето уважение към вас, главнокомандващи – започна Бринказис, намесвайки се за пръв път в разговора, – но не смятате ли, че нямаме достатъчно време, за да чакаме по-добро предложение? Аз идвам направо от града, където цари пълен хаос. Хората са объркани и изплашени и не знаят какво да предприемат. Усещам, че започват да поставят под съмнение нашите способности да ги защитим. Чух, че някои дори са тръгнали да бягат на запад, извън пределите на Републиката. Аз мисля – продължи той, – че трябва да вземем спешни мерки, за да спрем ужасяващото изтребление на народа ни. Днес за пръв път в живота си видях опожарено училище... – Той замълча, видимо разстроен емоционално. Ръцете му, подпрени на тежката маса, трепереха, а лицето му бе бледо и лъщящо от пот.

– На война, като на война – намеси се студено Терей, след което добави: – Преди повече от три хилядолетия, при инвазията на зурляците, е загинала почти една осемнайсета от населението на Републиката. – Гласът на Библиотекаря бе студен и безпристрастен. Беше седнал изправен на стола си, събрал ръце на пояса си, и гледаше право напред. Ключът от Библиотеката грееше в небесносиньо. Сред висшите чиновници тайно се говореше, че при подобни ситуации в миналото някои от тях са забелязали ореол около главата и тялото на Главния библиотекар. – Имало е масови убийства на цивилно население, грабежи и опожарявания, била е унищожена една шеста от града. Мобилизирани са били доброволчески отряди от всички краища на Републиката. След продължилите два месеца сражения зурляците са били изтласкани обратно в горите. Впоследствие, като защитна мярка, е била изградена стена по периметъра на планината Аемон.

Терей млъкна и се отпусна назад в стола си. Известно време никой нищо не каза.

– Благодарим ви за това, че споделихте мъдростта на Библиотеката с нас – извиси глас Кетризерис. – Очевидно е, че в историята ни е имало много трудни периоди, но благодарение на знанията и уменията си сме оцелели до днес. – Той направи кратка пауза и продължи: – Аз, черпейки от опита си на главнокомандващ, заставам на следната позиция: да увеличим допустимата възраст за мобилизация, което ще ни позволи да увеличим и броя, и числеността на доброволческите отряди. Предлагам също така да укрепим с допълнителни технически съоръжения шестте точки на най-ожесточени сражения в града. И последно, в най-кратък срок да се предоговорят условията по споразумението с шатарите, както и да се изиска незабавната им подкрепа. В противен случай – да се търси помощ от друга нация. Коя точно, оставям да решите вие – и той посочи главния търговец.

– В търговското съсловие – откликна незабавно Сатрис – разгледахме общо четири предложения от силно войнствени нации и това, което ви представям, е най-изгодното за нас. Всички останали изискват минимум по петнайсет години търговски обмен, а също и много по-голямо количество обществени услуги, образование и не на последно място – повече знания от Библиотеката. Сентреите дори споменаха нещо за директен достъп до нея. – Той сведе глава, за да избегне пронизващия поглед на Терей.

– Хората не желаят да участват в доброволчески отряди – намеси се Бринказис. – На вчерашната ми среща с гражданите в частично разрушената аула на област Еумолпия много семейства ми споделиха, че са готови по-скоро да напуснат града, отколкото да отидат на фронта. Има голямо недоволство и срещу нивото на подготовка във вашите учебни центрове – Той погледна предпазливо Кетризерис и продължи: – Оплакват се, че пращате синовете им за пушечно месо, простете за израза, Ваше Всезнание.

– За една седмица военна подготовка не можем да постигнем много – намеси се Кетризерис. – Знаете, че професионалните ни войници се обучават с години. Поради тази причина имам още едно предложение към Вас, Ваше Всезнание. Мислех да го направя, ако се окаже, че не можем веднага да сключим сделка за външна помощ, и тъй като това вече е очевидно, мисля, че мога да го направя сега – Той погледна почтително към Терей, който му направи знак с ръка да продължи. – Моментът е труден за цялата нация и вярвам, че всички ще се почувстваме обнадеждени, ако направите официално обръщение. Хората са отчаяни и ако чуят Вашето мъдро слово, духът на нацията ще се повдигне, а моралът на армията ще се засили. Смятам, че това ще мотивира всички доброволчески отряди да дадат решителен отпор на вражеското нашествие, докато пристигне помощ отвън.

Бринказис бързо кимна в съгласие. Сатрис, стиснал устни, гледаше съсредоточено текстовата плочка пред себе си, а Кетризерис седеше изправен, гледайки все така безизразно към Главния библиотекар. Суровото му лице не издаваше никакви емоции. Беше готов да се сражава или да се оттегли, да мобилизира всеки мъж в Републиката или да разпусне доброволческите отряди, както предлагаше министъра на хората. Всичко зависеше от решението на най-мъдрия човек на нацията, който седеше мълчаливо, свел поглед към тъмносиния си, почти черен медальон.

Настана продължително мълчание. Разговорът като че ли беше приключил. Всяка от страните беше изразила своето становище, но консенсус нямаше и никой не можеше да предприеме самостоятелни действия.

– Ваше Мъдрословие – поде Кетризерис, – необходимо е да вземем решение тази вечер.

Без да прояви особена заинтересованост или припряност, Терей вдигна поглед, стана от стола си и заговори така, сякаш се обръщаше към препълнена зала:

– Не можем да постигнем споразумение за приятелска помощ при такива варварски условия. Ние сме най-висшата нация на света и другите народи би трябвало да съзнават това. Да ни помогнат в труден момент, за тях би трябвало да е въпрос на чест, така както често ние им помагаме със знания, духовно просветление и напътствия, без да искаме нищо в замяна. Трябва да потърсим ново споразумение – такова, което да не принизява духа на нашата хилядолетна култура. Междувременно ще се защитим сами от напредващите вражески сили. Аз ще се обърна към всички граждани на Републиката с напътствие от хилядолетната мъдрост на Библиотеката. Това ще се случи утре по изгрев слънце. Заседанието на Военния съвет е закрито.

Той напусна залата със същата решителна крачка, с която бе дошъл, оставяйки след себе си двама отчаяни държавници и един генерал, който бе готов да служи с достойнство и чест каквото и да му коства това.

* * *

В най-западния район на огромния град Република, който заемаше цялата долина на река Матоас, едно семейство се готвеше за сън. Нощта им нямаше да бъде спокойна. И бащата, и майката ясно съзнаваха, че няма да мигнат, както и всяка друга нощ от месец насам. Целунаха тревожно децата си, опитвайки се да им вдъхнат увереност, и се оттеглиха в покоите си. Заслушаха се в равномерните гърмежи, идващи от изток. Понякога се разнасяше вой на сирени и далечен шум на тежки машини... Малобройната армия на Републиката отчаяно се опитваше да направи нещо за народа си, да измъкне родната си земя от ноктите на алчността и покварата. Повечето от войниците по неволя осъзнаваха обаче, че няма да успеят да го постигнат. Някои от тях дори знаеха, че ще загинат, без да дочакат утрото.

Невидими в мрака на безлунната нощ, вражеските орди напредваха към града. Вече се забелязваха светлините на първите къщи. Току-що приела изгодното на пръв поглед предложение, обещаващо ѝ несметни богатства и нови технологии, добре организираната армия на шатарите се разгърна по целият западен периметър на града. Беше открит нов фронт, а на бойците бе обещано, че всичко, което заграбят в смъртоносният си поход, ще бъде за тях.

Колоната от бойни машини и пъплещите след тях войници достигна първите постройки. Бяха просто къщи с дворове, в които нямаше нищо ценно и които изригналите огнени струи превърнаха във въглени заедно с осъзналите се в последният момент техни обитатели.

Инвазията от запад започна.

* * *

Редовната армия на Републиката беше малка, но много добре обучена и макар да ѝ липсваше опит, притежаваше много по-съвършени оръжия от противниците. Основният ѝ проблем в момента бе, че трябваше да върши прекалено много работа наведнъж.

Главнокомандващият – генерал Кетризерис, беше най-добрият военен стратег на света и се ползваше с почитта на всички съседни нации. Произхождаше от род с хилядолетни военни традиции, което беше изискване при избора на всички висши длъжности в Републиката. Може би именно тази негова слава бе принудила атакуващите диернийски орди да потърсят съюз с още две армии: алчните шатари от запад, на които бяха предложили подкупи и плячка, и племената на слабоумните зурляци от север, които бяха подлъгали с елементарни манипулации, като убийства и грабежи, уж извършени от граждани на Републиката, а всъщност резултат от тайна и добре замислена военна операция. Тези мутирали от дългата си изолация полухора бяха готови на всичко за отмъщение.

Началото на инвазията беше поставено преди около месец с атака единствено на търговските кервани и дипломатическите мисии, която обаче бързо прерасна в цялостна война с Републиката. Генерал Кетризерис беше прозрял истинските намерения на врага и макар да не му се искаше да повярва, че някой е решил да ги унищожи напълно, стратегическият анализ на ситуацията го беше принудил да предприеме някои крайни действия.

С фактите не трябва да се спори, а да се действа според тях – това повеляваше дългогодишната му военна дисциплина и обучението по стратегия, което беше получил от баща си и дядо си. Още чуваше думите им: „Понякога е необходимо да преглътнеш гордостта си, за да запазиш живота си“.

Въпреки огромната неохота на Придворния съвет и ясно изразеното несъгласие на Главния библиотекар, позовавайки се на Военновременния закон, той бе получил правомощия върху западното крило на двореца. Бе наредил именно там да преместят максимално голяма част от движимата собственост на града: скъпоценности, ценни произведения на изкуството, технологични образци и други ценни притежания, включително семействата – наследници на висшите династии. Кетризерис лично бе организирал много скъп хотел за аристократи.

След като подсигури резерва, той отдели най-елитната част от армията, наброяваща стотина души, и ги разположи в замъка, за да го охраняват. Това беше нещото, което Терей преглътна най-трудно.

Именно поради огромната съпротива, която срещаше въпреки очевидната заплаха, последната част от „застраховката“ си той направи тайно, доверявайки се единствено на няколко висши офицери, които безропотно изпълниха каквото им бе наредено. А то беше доста стряскащо – да поставят разрушителни заряди във всички помещения на двореца, до които имаха достъп. В случай на злощастен изход от ситуацията Кетризерис не желаеше да остави несметни богатства на вражеските орди. Те бяха дошли точно за тях.

Що се отнася до хората, той разполагаше с един-единствен план за спасение, който никак не му харесваше. Затова беше важно да убеди Терей да сключи някакъв договор, а междувременно защитата на града трябваше да удържа фронта.

Войната все още не беше загубена.

 

Главнокомандващият надяна шлема си, включи защитното поле и излезе от бронирания транспорт. Над главата му засъскаха огнените струи на атакуващите диернийци. В бронята на гърдите му се удари осколка и отхвърча настрани. Той се приведе и хукна да намери командира на Втори батальон.

Откри го в бронираната командна палатка, разпъната зад руините на доскорошна пекарна. Подполковник Дриант се беше привел над тримерна карта на фронтовата линия заедно с двама от ротните си командири. Когато Кетризерис се появи на входа, всички застанаха мирно. Той рязко им даде команда „свободно“.

– Докладвайте!

– Притискат ни от изток и от юг – започна подполковник Дриант. Шлемът му беше покрит със сажди, а бронята на лявата му ръка беше повредена. – Разкъсаха защитата при моста над река Циабрус и загубихме наземна връзка с Първи батальон. От началото на атаката сме изгубили около десет процента от личния състав и се наложи да отстъпим три пресечки на запад.

Кетризерис погледна картата. От началото на противниковата офанзива беше изминал 1 час и 47 минути.

– Какво е състоянието на тежкото въоръжение?

– Изгубихме три автономни защитни системи и един танк... – Дриант погледна косо картата и след това уточни: – два танка.

В непосредствена близост до тях се разнесоха три последователни експлозии, последвани от глухия тътен на срутваща се сграда. Земята се разтресе, а по палатката се посипаха натрошени тухли и парчета бетон. Кетризерис погледна през входното покривало отвън. Войникът, който ги охраняваше, лежеше убит.

– Изтеглете всички окопни машини от фронта! – изкомандва той. – Автономните защитни системи съсредоточете тук и тук – посочи на картата, гледайки разположението на вражеските сили. – Ще се опитаме да разделим атаката им на два лъча. Това ще ни позволи да изведем от строя по-голямата част от тежката им техника, когато достигне булевард „Сетоя“. Колко противотанкови мини имате?

Единият от ротните командири погледна малък екран върху китката си и докладва:

– Шестнайсет комплекта.

– Използвайте ги всичките по тази огнева линия – генералът понечи да я очертае на картата, когато комуникационният индикатор върху нея запримигва и във въздуха до тях се оформи фигурата на командира на военното разузнаване, полковник Таропс.

– Генерал Кетризерис – поклони се той, – разрешете да доложа! – Беше толкова развълнуван, че едва говореше.

– Да.

– Уличните уредници на район Еордеа току-що ми съобщиха, че огромна военна сила нахлува в града от запад. Въздушното разузнаване показва, че вече са унищожени десет пресечки. Давам ви директна връзка с постъпващата информация.

Той махна с ръка и на картата се очерта покъртителната картина на безмилостно изтребление.

– Как са успели да заобиколят... – започна подполковник Дриант, видимо учуден.

– Тези сили не са диернийски – прекъсна го полковник Таропс. – От запад нахлува армията на шатарите!

Генерал Кетризерис зяпна от изненада. За пръв път, откакто заемаше най-високия военен пост, той не бе в състояние да контролира емоциите си. Никой в армията не бе виждал у него друго, освен изражението на хладна мисъл и желязна преценка. Това лице в момента бе изкривено от спонтанен изблик на отчаяние, омраза и трагична обреченост. Ръцете му трепереха.

Някъде наблизо се разнесоха още две експлозии и ехото им се смеси с тътена на много други, разкъсващи тъканта на целия град. За пръв път от хиляди години се включиха сирените за евакуация.

В малката бронирана палатка досами източния фронт цареше гробно мълчание. Вцепенени, четиримата мъже не можеха да помръднат. Сякаш се намираха не в палатката, а в потъваща лодка насред океана и безпомощно търсеха сламката, за която да се заловят, преди неизбежно да се удавят.

Дори генералът беше изгубил самообладание, но при първата по-силна експлозия се съвзе и с треперещ глас нареди:

– Полковник Таропс, дайте ми директна връзка към всички военни подразделения и всички командири на улични уредници!

Плуващата из въздуха фигура махна на някого зад себе си и след миг на масата светна сигналът за приемане.

– Говори генерал Кетризерис, главнокомандващ въоръжените сили на Републиката – започна той с тренирана увереност в гласа си. – Поради внезапната и непредвидена атака от всички посоки, както и с оглед на многократното числено превъзходство на противника заповядвам всички военни сили да започнат незабавно отстъпление на север с цел формиране на кръгова защита пред стените на двореца! Трябва да бъде запазено колкото се може по-голямо количество от тежкото въоръжение, без да се поемат излишни рискове и без ненужна съпротива. Всички улични уредници да се заемат с незабавната евакуация на цивилното население също в посока север с цел временното им приютяване зад крепостната стена на двореца! В тази операция целим спасяването на хора, не на имущество. Край на предаването.

Той се обърна и без да погледне никого, излезе от палатката, оставяйки след себе си вкаменените като статуи офицери. Никой не зададе гласно явния въпрос: как генералът планира да приюти зад стените на двореца всички жители на града и по какъв начин това ще обърне хода на бойните действия.

* * *

Терей стоеше сам в тишината на Библиотеката и мислеше: как се стигна дотук, защо на света има такива хора или по-скоро защо тези зли хора имат достъп до знанията, необходими за създаването на толкова много оръжия?... Знаеше, че в миналото сами бяха предоставяли някои знания на по-нисшите народи – предимно с благотворителна цел, но и поради тяхното настойчиво желание, често под предлога, че ще бъдат използвани за мирни цели. Но все пак, ако знаеш как да направиш добър трактор за обработване на земята, с малко любознателност ще се научиш и как да направиш добър танк за война. „Нима тези варварски племена могат да бъдат любознателни?“ – питаше се той. Това обаче бе тема на дълъг размисъл, който, изглежда, нямаше да се случи днес. Единствено му се искаше да открие къде беше сбъркал – той или някой от неговите предци. Дали проблемът не се коренеше в това, че не бяха съумели да защитят добре знанието, или пък на всеки народ бе писано някой ден да се сдобие с него, колкото и абсурдно да звучеше това? Ако все пак трябваше да се концентрира върху настоящата ситуация, каквото и да я бе породило, с цел да вземе най-правилното решение както за народа си, така и за Библиотеката...

В този момент върху грубата повърхност на масата пред него изгря сигналът за спешно известие. Никога досега не бе виждал толкова ярки червено и оранжево. Изглежда, наистина беше много важно. Знаеше, че трябва да отговори, но не му се искаше. Предпочиташе да остане в бездната на мислите си.

 

Кетризерис излезе от бронирания транспорт точно пред огромния параден вход на дворцовата крепост, който дори и в момента зееше широко отворен към града, сякаш готов да го приюти в небесносините си обятия.

– Затворете тази гигантска врата незабавно! – извика той. – Когато започнат да прииждат хората, ги пропускайте през страничните входове и ги насочете към казармите! Къде е началникът на дворцовата стража?

– Ние приемаме заповеди само от Главния библиотекар и от... – започна машинално стражът, към когото се бе обърнал Кетризерис, но след това млъкна.

Дочу се тихо съскане и две огромни огнени струи се удариха в невидимия купол, защитаващ дворцовата крепост, след което с писък се превърнаха в огнени кълба и се разсеяха в мрака, посипвайки главите им с нагорещена пепел.

Генералът, без дори да трепне, изгледа изпитателно изплашения войник и без да каже нищо, влезе в крепостта, насочвайки се по централната павирана алея право към Библиотеката.

 

Едно от съществата изгрухтя. Изглежда, беше предводителят им. След дадения сигнал воините зад гърба му се разделиха в две колони и тръгнаха в двете посоки, едната – наляво, другата – надясно, прекършвайки шумно горската растителност. За кратко време се разгърнаха по цялата северна стена на крепостта, все още запазвайки почтително разстояние. Точно пред стената имаше широка около сто метра и добре осветена ивица, напълно почистена от растителност.

Армията на зурляците очевидно се страхуваше да нападне Републиката. В миналото го бяха правили много пъти и всеки път това им бе коствало многочислени жертви без никакви завоевания. Най-много ги дразнеше фактът, че не бяха успели да убият и един вражески воин. Всеки път им се налагаше да се сражават със странните паякообразни роботи, които изскачаха над стената в момента, в който пристъпеха в осветената зона. Дори и сега редиците свинеподобни същества боязливо поглеждаха към върха на зелената крепост, който изглеждаше подозрително безлюден. Единственото, което им даваше кураж, бе увереността на главатаря им, че този път новите им съюзници ще подсигурят победата, а също и оръжието, с което ги бяха снабдили.

Нова поредица от изгрухтявания разпореди преместването на четирите тарана непосредствено зад авангарда. В дебрите на гората остатъкът от ордата сумтеше, мърдаше и квичеше, привидно стараейки се да бъде безшумна. Главатарят, застанал гордо почти в края на гората, се взираше с неприязън в близката стражева кула, заслушан в звуците, които идваха от странното малко устройство, което бе получил от диернийците. Всичко беше готово. Чакаха само сигнал за атака.

* * *

Кетризерис спря пред високата дървена врата, украсена със златисти и нефритенозелени барелефи, възхваляващи непреходността на Знанието. Той се поклони и направи приветствен жест. След секунда от повърхността изплува приветливото лице на главния помощник на Библиотекаря и му съобщи, че Негово Всезнание е зает, но в най-скоро време ще може да го приеме, след което поднесе извинения от негово име и най-учтиво помоли генерала да изчака.

Кетризерис се поклони отново и след като учтивото лице се разсея из въздуха, се отправи на бегом към централното управление на дворцовата стража, което в момента играеше ролята и на щабквартира на армейското командване. Изпитваше огромно уважение към Главния библиотекар и не можеше да разбере откъде се бе появило у него това странно желание да го прати в карцера.

При нахлуването му в ярко осветената командна зала часовоят подаде сигнал и всички, включително и началникът на дворцовата стража, застанаха мирно. Той рязко им даде команда „свободно“ – нямаше време за официалности. Взря се в огромната карта на града, превърнал се в бойно поле, и се опита спокойно да прецени трагичността на ситуацията. Още от момента, в който научи за нахлуването от запад, беше разбрал, че няма да могат да удържат атаката.

Кетризерис забеляза страха в очите на групата офицери, които бяха демонстрирали явно облекчение при влизането му в неголямата зала. Каква част от народа щеше да загине и каква част щеше да бъде поробена? Какво щеше да се случи с най-старата и развита държава в света? Щеше ли изобщо да съществува понятието „чест“ след всичко това?

Напълно излишни въпроси! Генералът знаеше какво трябва да направи, а воинският дълг и дисциплината му го уверяваха, че е способен да го извърши. Човечността у него обаче апелираше да изчака.

– Разположете всички далекобойни установки по южната стена! Приберете фронта от северната страна на Матоас и унищожете всички мостове! Всички миниращи машини да започнат работа по южния бряг! – нареди той. – На какъв етап е евакуацията на цивилното население?

Щеше да изчака. Не знаеше колко време, нито защо. Изведнъж му се беше приискало да прегърне мъртвия си баща, а може би и да се научи да се смее безгрижно и с цяло гърло, както беше виждал да го правят някои хора.

 

„Знанието е най-висшата сила! Състраданието е най-висшата добродетел! Благородството е най-значимото притежание!...“

Терей беше изпаднал в транс. Беше се потопил напълно в безкрайната вселена на Библиотеката и нито можеше, нито искаше да излезе от нея. Получаваше цялата информация, която постъпваше отвън, но не желаеше да реагира. Нещата щяха да се разрешат от само себе си, както беше ставало и много други пъти в историята.

Той знаеше. Единствен той знаеше.

 

В импровизираната командна зала беше тихо. Намиращите се в нея десетина души не говореха помежду си. Атмосферата беше потискаща и носеше усещане за обреченост. Всички бяха наобиколили огромната тримерна карта, изобразяваща бойното поле, от която идваха и единствените звуци, предимно сигнали за унищожени бойни единици. Още един взвод бе разпръснат, още една укрепена позиция беше унищожена. Групи цивилни жители бяха обкръжени от вражеските сили. Всички улични уредници бяха или убити, или пленени. Никой не можеше да спре атаката от запад. От изток и от юг фронтът се движеше пред очите им. Още една пресечка, и още една, и още една... Все по-близо до двореца. А какво ли щеше да стане, когато варварските орди достигнеха до сърцето на Републиката? Нищо по-различно от това, което се случваше в момента по улиците на града. Разруха.

За пръв път в живота си Кетризерис хапеше устните си. За пръв път той наистина не знаеше какво да направи, а и беше убеден, че няма полезен ход. Можеше просто да стои и да гледа с отчаяние, докато подчинените му с надежда очакваха да им предложи решение, макар вероятно и те да осъзнаваха неизбежното. Трябваше да даде заповедта и колкото по-скоро го направеше, толкова по-голям шанс имаше да спаси поне нещо от хилядолетната им култура. Гърлото му беше пресъхнало, а крайниците – леденостудени. Беше замръзнал пред ниската маса, наблюдавайки червените облачета, които избухваха върху картата, изпепелявайки поредната част от вече почти несъществуващата им защита.

Внезапно се разнесе глух тътен. Северната страна на картата, която до момента бе успокояващо тъмносиня, проблясна в огненочервено и нова фронтова линия се очерта по границата с планината Аемон. Последният сигнал за атака бе даден. Сетният час бе настъпил.

Безкрайната вътрешна сила, която Кетризерис притежаваше и на която всички толкова много се възхищаваха, се беше изчерпила докрай, а на нейно място се бяха настанили уплахата и обидата. Той вдигна поглед от картата и със сълзи в очите кимна на Берисад – командира на елитния батальон в армията. Беше време. Берисад излезе на бегом от стаята.

– Скъпи приятели – започна Кетризерис с треперещ глас, но бързо осъзна, че тези хора гледат с почит на него и дори таят надежда, че той може едва ли не с вълшебство да предотврати неизбежния край. С мъка възстанови самоконтрола си и продължи: – Никой не знае дали днес е последният ни ден на тази земя и дали нашата Република ще просъществува. Ние обаче сме воини и това, което знаем, е как да се сражаваме. Това и ще направим – ще изпълним дълга си! Честта на боеца не може да бъде отнета нито с огън, нито с осколки. Амадок – обърна се той към началника на дворцовата стража, – изхвърлете тази квичаща сган от двореца! Всички останали да оглавят подразделенията си! Придържаме се към стратегията за кръгова отбрана. Аз ще оглавя източния фронт. Някой има ли възражение или препоръка? – Всички мълчаха, сковани от паника. – Свободни сте!

След кратък момент на объркване командирите осъзнаха заповедта и се сблъскаха на вратата, тичайки към бронираните си машини. Генералът тъкмо понечи да напусне ненужния вече команден център, когато комуникационният канал се отвори и майор Берисад, без да поиска разрешение, докладва:

– Генерал Кетризерис, Главният библиотекар се е заключил и не можем да го евакуираме. Чакам заповеди.

– Идвам! – извика генералът и се затича към купола на Библиотеката.

 

Дървените двери, пред които се намираха Берисад и още четирима войници, бяха високи около пет метра и широки – три. В момента, в който Кетризерис влезе във вестибюла, във въздуха пред вратата за пореден път изплува бледосиния образ на Зеник и любезно заобяснява, че Главният библиотекар в момента не е на разположение и при първа...

Генералът махна с ръка и синята мъгла се разсея из въздуха.

– Позовавайки се на Военновременния закон, изисквам достъп до Библиотеката.

– Достъпът е възможен единствено с разрешение на Негово Всезнание Главният библиотекар – изрече безплътен глас.

Нямаше време за тези формалности. Не и сега.

– Носите ли разрушителни заряди?

Преодолявайки бързо моментното си стъписване, всеки от войниците му подаде по една малка сива сфера. Генералът ги разположи на равни разстояния върху вратата и всички излязоха от сградата.

Библиотеката беше строена много отдавна. Тази голяма двукрила врата изглеждаше много масивна, но Кетризерис беше сигурен, че няма да издържи на четири съвременни армейски заряда, задействани едновременно. Единствено се надяваше да не нарани самия библиотекар или да разруши това, което се намираше от вътрешната ѝ страна. Никой никога не беше влизал вътре, така че той не знаеше какво да очаква.

Генералът прокара пръст по гривната си, след което се чу рязък и мощен взрив, който разтърси земята и напука стените на вестибюла. Той и войниците му се втурнаха вътре, прикривайки с ръце очите си от пушека и праха. Във вратата зееше огромна дупка, а от другата ѝ страна, за тяхна изненада, не се виждаше нищо – само празно, черно като катран пространство без конкретни измерения. Кетризерис без колебание се втурна в мрака, последван от подчинените си.

 

За пръв път от хилядолетия непосветени хора проникваха в най-строго пазеното място в Републиката. След като преминаха затъмняващия мираж на входа, всички освен генерала спряха, застивайки в благоговение и почуда. Той също позабави крачка, но по-скоро за да се ориентира, без да губи и за миг самообладание. Потърси с поглед човека, за когото беше дошъл, но не го видя или поне не веднага. Може би защото залата беше огромна – диаметърът ѝ беше над шейсет метра. Освен това по нищо не приличаше на библиотека. В нея нямаше нито една книга. Пред погледите им се простираше огромно езеро, което заемаше цялата площ под купола. Ситните вълнички, предизвикани от краката им, бързо разваляха гладката като огледало повърхност. Бяха нагазили до глезени. Водата изглеждаше кристално чиста и прозрачна, но въпреки това не можеха да видят дъното, което трябваше да е непосредствено под повърхността. В центъра на езерото се виждаше малък остров, в средата на който се издигаше закрита беседка. Огромният купол над главите им отвън изглеждаше иззидан от масивен камък с метална поддържаща конструкция. Отвътре обаче той бе напълно прозрачен. През деня през него проникваше слънцето и се виждаха облаците, а през нощта човек можеше да наблюдава звездите и да получава информация за съзвездията, които сами се очертаваха из въздуха. Сега през него се виждаха единствено пламъците на града и прехвърчащите огнени снаряди.

Кетризерис се насочи към малката дървена беседка, оставяйки стъписаните войници при взривената врата. Колкото повече приближаваше острова, толкова по-дълбоко ставаше езерото. Когато най-сетне стигна до него, вече газеше до колене. Излезе на брега, който беше покрит със сякаш току-що окосена гъста трева, стигаща до ръба на водата. Под повърхността дъното се спускаше почти отвесно, без да се усеща кал или пясък. Генералът прекоси тясната тревна ивица и влезе в скромната, вдъхваща смирение къщичка.

Главният библиотекар единствен можеше да разкаже за първата постройка в Републиката, издигната преди повече от осем хилядолетия, когато предците им бяха решили да се заселят на това място. Преди това те били номади и живеели в необятните степи на изток от долината. Нямали писменост и култура. Вместо бог, почитали Природата, защото тя била милостива към тях. Времената обаче се променили и настъпила суша. Тучните пасбища пресъхнали, а стадата им се разпръснали или измрели от глад и жажда. Изгубили обичайния си начин на живот, те се принудили да потеглят на запад в търсене на ново местообитание. Тук, в тази долина, те се натъкнали на голямата, но мътна река Матоас. Водата ѝ не ставала за пиене, но осигурявала обилна паша за животните, така че решили да уседнат край нея. В малката котловина, в която в момента се намираше дворецът, построили тази малка дървена беседка – първата солидна постройка в историята им. Издигнали я във възхвала и за защита на това, което се били научили да почитат най-много: водата. Тук, на това място, имало бистър извор, който утолявал жаждата на цялото племе. Така се зародил градът в долината, близо до пасищата. Появили се занаятите, развили се изкуствата, постепенно се зародила и науката. Градът се разраснал и не след дълго била основана Републиката – самостоятелен град държава.

Изминали векове. Хората научили много нови неща, но не забравили историята си. Затова, когато един ден изворът пресъхнал, те съградили около него двореца, който се превърнал в център на държавността, а в старата дървена беседка насред двора му поставили Знанието, към което изпитвали нарастваща почит. Минало още време и този древен храм, превърнал се в център на цивилизацията, придобил още по-голямо значение. Затова те избрали човек, който да се грижи за него и да пази тайните му. Нарекли го „Библиотекар“, а защитният купол получил названието „Библиотека“. Цялото знание и култура, цялата история на древната Република се помещавали там. И всяко новопридобито знание постъпвало за съхранение в малката дървена колибка, излъчваща по-скоро смирение, отколкото достолепие. Защото, както всеки библиотекар знае, „благоденствието е дело на мнозинството, здраво стъпило на мъдростта на малцина“.

 

Терей бе седнал на малко дървено столче, скръстил крака под себе си и положил ръце в скута си. Гледаше в празното пространство пред себе си, сякаш спеше с отворени очи.

– Ваше Всезнание! Трябва да тръгваме.

Отговор не последва. Кетризерис се огледа. Нямаше представа в какво състояние беше изпаднал Главният библиотекар, нито как да го изведе от него. Помаха с ръка пред очите му, но онзи дори не трепна. Нямаше време за догадки. Подаде се на входа на беседката и повика двама от войниците, които продължаваха да разглеждат Библиотеката с отворена уста. С тяхна помощ той внимателно подхвана Главния библиотекар, който не оказа никаква съпротива, и го положи на една транспортна платформа. Терей се сви на кълбо и легна на една страна, без да издаде звук и дори без да затвори очи.

Самата беседка беше осмоъгълна и почти празна. Вътрешността ѝ бе оскъдно украсена с дърворезба, а в центъра ѝ имаше ниска масичка, над която висеше газена лампа.

Кетризерис взе столчето, откачи от стената малка пасторална картина и газената лампа, която беше празна и не светеше. Нямаше представа дали тези неща бяха ценни. Не знаеше къде точно се намира Знанието и дали въобще е възможно да го изнесе оттук. По всичко личеше обаче, че Терей няма да му помогне в това начинание, а не можеше да си позволи да вземе цялата беседка. Надяваше се, че е успял да спаси поне нещо. Огледа малкото помещение, което вдъхваше почит с безучастната си смиреност. Приличаше на възрастен човек, който не говори много, но по погледа му личи, че разбира всичко – просто не му е необходимо да участва в делата на младите, тъй като за него те са просто суета.

– Съжалявам! – изрече на глас генералът и търкулна една сферичка на пода.

Всъщност се радваше, че не знае какво представлява тази постройка – не познаваше тайните ѝ, макар интуитивно да усещаше, че е нещо, което не бива да се унищожава. От друга страна, военната чест му подсказваше, че ако в Републиката има нещо, което в никакъв случай не трябва да попада във вражески ръце, това е именно тази стара съборетина.

Той скочи във водата и колкото може по-бързо се насочи към изхода на купола. Едва напуснал малката беседка обаче, усети силен упрек. Не се сдържа и се обърна. Зад него стоеше единствено жълто-кафявата къщурка от старо нацепено дърво, покрита с примитивна дърворезба.

– Заредете цялата сграда и се омитайте оттук! – извика генералът, с мъка извръщайки поглед към подчинените си. – Искам също един въздушен заряд там, горе! – посочи той купола. – До две минути трябва да сте напуснали двореца!

– Слушам и изпълнявам! – изстреля Берисад.

Кетризерис изскочи от Библиотеката и се насочи към централния вход на двореца, където го очакваше бронираният му транспорт. Спря и се обърна. На двеста метра от него ехтеше северният фронт. Хора и машини се сражаваха в неравна битка с грозни, уродливи същества и бавно, но неизменно отстъпваха все по-навътре.

Дочу се силно пращене. Небето над главата му проблясна и бързо угасна. Бяха унищожени генераторите. Вече нямаше щит. Той изскърца със зъби. Сред редиците на дворцовата стража се долавяше паника. Над главите им от всички посоки засвистяха огнени струи и зазвъняха управляеми снаряди. Кетризерис се затича с всички сили към крепостната стена. Трябваше да стигне до този транспорт, да бъде при войниците си, а не сам на това място. Искаше да умре на фронтовата линия с гордо вдигната глава по примера на далечните си прадеди.

Тъкмо бе стигнал до возилото, когато гривната на ръката му извибрира. Той се спря и я погледна – до бледожълта ивица примигваше зелена. Евакуацията беше приключила. Обърна се и с каменно изражение огледа за последен път дворцовия комплекс. Нямаше място за емоции, нито време за сбогуване.

Прокара пръст по гривната си. Ярка синя светлина заблестя от всички сгради. Разнесе се остро стържене, примесено с пискливо свистене. Последва силен трясък. Куполът на Библиотеката се разцепи и рухна. Последваха го и останалите сгради. Кулата на сутрешния блясък престана да бъде най-високата сграда, построена от човек, и с тътен се сгромоляса върху вече разрушената Библиотека. Епохата на Старата Република завърши.

* * *

Някъде дълбоко под земята дълъг конвой, наброяващ повече от петстотин души, пътуваше през тесен тунел. Изграден още преди векове, той беше известен единствено на военния елит. Никой не знаеше на кого бе хрумнало да построи подобно съоръжение за евакуация на двореца, но сега всички бяха благодарни, че го е направил. Самият тунел започваше от подземието на южното крило и вървеше на изток. След около два километра обаче свърна рязко на северозапад. Берисад, който бе начело на конвоя, погледна гривната си, за да се увери, че ариергардът се е отдалечил достатъчно от завоя, и подаде знак за спиране. Намираше се пред малък панел от черно стъкло, вграден в стената. Прокара пръста си по него, рисувайки сложен символ, след което даде знак за потегляне. Конвоят продължи тъжния си поход, увеличавайки значително скоростта, с която се движеше. След като и последната товарна платформа премина покрай малкия черен панел, из тунела се разнесе далечен грохот. Елитът на нацията се спогледа разтревожено, но тъй като не бе подадена никаква команда, продължи безмълвния си поход. Берисад не им каза, че тътенът се дължеше на сгромолясването на цялата секция от тунела, обхващаща завоя по такъв начин, че дори с разкопки да не може да се установи, че е сменена посоката на движение.

– В безопасност сме! – беше единственото, което Берисад промълви в отговор на настойчивите питания на хората около себе си.

Беше точно толкова объркан, изненадан и гневен от събитията, колкото и всички останали. Генералът му беше поверил спасението на националните богатства, но не му беше дал никакви заповеди какво да прави след това. Също както и войниците в частта си, той предпочиташе да бе останал там – на фронтовата линия, защитавайки достойнството и честта на нацията.

На стотина метра пред конвоя поредната група осветителни тела се запали, за да разкрие нова част от голите тухлени стени и застлания с каменни плочи под. Щяха да угаснат от само себе си стотина метра след преминаването на последната група товари. Тунелът беше дълъг над шестстотин километра и водеше дълбоко в недрата на Аемон планина, далеч отвъд поселенията на зурляците. Със скоростта, с която се движеха товарните платформи, трябваше да пристигнат в края му малко преди зазоряване. Чакаше ги една безсънна нощ, изпълнена със сдържана омраза и неведение относно съдбата на обичната им Република.

 

Тунелът завършваше с малка зала, далеч не достатъчна да побере всички. Берисад нареди хората да изчакат в тунела и влезе в заличката с десетина от своите воини. Беше се изправил пред метална порта, широка два метра и висока три. Не знаеше какво го очаква от другата ѝ страна. С мъка избута ръждясалия предпазител на тясна амбразура вградена във вратата и надникна. Виждаше се само мрак.

Берисад въздъхна. Знаеше, че спасението зависи от него, но не знаеше какво да направи. Искаше му се мъдрият генерал да беше тук точно сега. Нареди да отворят едното крило на портата. Пред тях се изпречи стена от едри камъни и пръст. Командирът преодоля внезапно избухналото отчаяние и нареди на войниците си да копаят. За тяхна радост, слоят от натрупани камъни с уталожилата се между тях пръст не беше много дебел и те успяха бързо да го разчистят, откривайки изхода на спасителния тунел. Берисад предпазливо излезе навън и се огледа.

Изходът се намираше в основата на неголям скален масив, издигащ се върху нисък и полегат хълм. Купчината камъни бе служила, за да прикрива процепа в скалите, където се намираше вратата. Той веднага разбра защо зурляците не идват насам. В бледата светлина на настъпващия ден пред него се откри гледката на безкрайно море от ниски хълмове, покрити с бодливи храсталаци и жълта, изсъхнала трева. Бяха избягали от рая, за да се озоват насред пустиня.

Той изпрати съгледвачи по околните хълмове и започна да извежда хората от тунела. До изгрев слънце всичко, останало от Републиката, се побираше на малък хълм сред море от бодли, очакващо жаркото слънце да изстиска от него и последните капки вяра и разум.

Точно когато Берисад се чудеше накъде да потеглят и въобще какво да правят с живота си оттук нататък, придворният лекар му докладва за последния удар на горчивата съдба. По време на пътуването Главният библиотекар бе починал. Свит на кълбо, така както го бяха положили върху платформата. Беше си отишъл безмълвно, отнасяйки със себе си мъдростта на предците им, от която имаха най-голяма нужда в момента.

– Ще тръгнем на запад – обърна се Берисад към събралото се множество. Звучеше уверен, но не беше. Просто се стараеше да бъде предводителят, който им бе нужен сега.

Натовариха багажа на транспортните платформи и потеглиха без цел и в безсмислена посока. Преди да тръгнат, погребаха Терей в каменния процеп пред изхода на тунела. Върху гърдите му положиха ключа от Библиотеката, който сега бе черен като катран. Приличаше на нацепено вулканично стъкло без каквато и да било стойност. Не обозначиха гроба, за да не оставят следи. Единствено един от дворцовите учени се осмели, без да го видят, да нарисува герба на Републиката на каменната стена, оставяйки последния неясен и разкривен спомен за едно отминало величие, което никога нямаше да се повтори.

Край